Първите групи ултрас – запалянковци между 16 и 25 годишна възраст, напълно различни от класическия модел на по-възрастните зрители – се появяват в Италия в края на 60-те и началото на 70-те на ХХ век. Сбиращи се в евтините сектори, привлечени от клубовете чрез специални намаления за абонамент, ултрасите бързо навлизат с уникалните си, тотално нови характеристики в италианския футбол. Те варират от идентификация чрез маркиране на запазена територия, сектори на стадиона, обкичени със застави до маниер на обличане и демонстриране на политически настроения, бомбърс и флай джакетс, Док Мартенс, джинси или комбат панталони и задължителния шал с цветовете на отбора – запазен етикет на новата стадионна култура в онези времена.
Първоначално ултрас се различавали преди всичко по техния нов начин на подкрепа за отбора, с други думи казано "участието им в мача". От бразилската Торсида се взаимства използването на тъпани и тромби, от английските фенове се взима "стената от шалове" (едновремено вдигане на шалчетата от всички в сектора и поклащане в ритъм) и хорово пеене на рефрени, възхваляващи своите и обиждащи враговете.
Този начин на подкрепа се отчита като част от стратегията и тактиката за печелене на мачове, "12-ия играч" както се казва. Широко разпространени стават и пироефектите (бакляди, цветни димки, сигнални ракети) като средство да се демонстрира силата и способността на сектора. Появява се идеята за "хорео" - сценичното подреждане и аранжиране на хилядите в сектора в едно общо завършено пано - нещо което намира реализация на по-късен етап с издигане нивото на организираност на групировките. Хореото се превръща в запазена марка за италианската сцена, от Северната трибуна на Дженоа, вдъхновила дори френския консервативен вестник "Монд" до Сектор Фиесоле на Фиорентина – фантасмагорични, огромни, цветни, потресаващо визуални, ефектни, израз на самородна фантазия.
Най-дълго просъществувалата ултра група е на Милан – Fossa dei Leoni, основана през 1968, кръстена на старото игрище на отбора и заемаща Рампа 17 на Сан Сиро. Друга дълголетна група е Fedelissimi Granata на Торино, пръкнала се още през 1952 и останала като легендарен символ и до днес за Сектор Маратона. Sampdoria Ultras се повява през 1969 (първото по рода си използване на думата "ултрас" по смисъла, който има в наши дни), следва Boys на Интер. През 70-те се наблюдава постепенно разрастване на мащаба, стотици малки групи изпълват терасите и секторите на големите италиански стадион, което довежда до формирането на по-големи, крупни формации. Така се раждат, през 1971 – Yellow Blue Brigade на Верона, Viola Club Viesseux (на името на площада, където се събирали преди мач) на Фиорентина, през 1972 - Naples Ultras на Наполи, през 1973 - Red & Black Brigade на Милан, Griffin's Den на Дженоа и Granata Ultras на Торино, през 1975 - Fоrеver Ultras на Болоня и Fighters на Ювентус, през следващата година – Brigade на Аталанта. Римските организации Eagles Supporters на Лацио и Commando Ultra Curva Sud (CUCS) на Рома се появяват на сцената през 1977 година.
Някои възникват след като се отделят от съществуващите официални клубове на привържениците (фен клубове) - Boys произлизат от Fossati Club на Интер, а пък Granata Ultras от "Приятели на Торино" (Fedelissimi), други пък са следствие на обединение на по-малки групи, например Fighters на Ювентус се образува от бивши Panthers и присъединили се към тях. Някои групировки се основавали по простия принцип на кварталното деление (ядрото на Sampdoria Ultras е от генуезкия квартал Sestri Ponente), други пък били на принципа на споделените интереси и места на събиране – кръчми, барове, училища, площади и прочие подобни. Много от техните членове вече принадлежали към политически движения и така в групировките навлязъл почерка на управление и действие като при политическите организации. Формирало се чувството на принадлежност и йерархичност, манталитет на екстремизъм уповаващ се на способността за броени часове да бъдат мобилизирани за една кауза стотици хора.
Друг характерен аспект при ултрас групировките е развитото им чувство за територия. Официалните клубове на привърженици (fan clubs) постепенно са прогонени от секторите за да се освободи място за развихрянето на фурията ultras. Символиката на групировките, визуализирана най-отчетливо в знамената и заставите им, в повечето случаи е с животински изображения (лъв, пантера, тигър, орел, ястреб и т.н.), неизбежния Джоли Роджър и всевъзможни физиономии на корсари, индианци, фантоми и герои от филм с насилие (например малкия Алекс от „Портокал с часовников механизъм” на Кубрик). Организацията вътре в групировките строго разпределя функциите и отговорностите на всеки от нейните лидери – един отговаря за финансирането (събиране на волни пожертвувания или регламентирана лепта), друг се занимава с организация по пътуването за мачове навън, трети ръководи уличната пропаганда (разлепяне на афиши, рисуване с боя по стените и т.н), четвърти пък се занимава само с организирането вътре в сектора на стадиона. Не се допуска оспорване на взети решения при които основна тежест има думата на лидера, а всяка проява на неподчинение води до отстраняване (понякога и с брутални методи) на опълчилия се. С навлизането на ултрас културата по стадионите даже публичните ексцесии се изменят.
От 1974 се наблюдава нарастване интензитета на вандалските прояви, уличните сблъсъци и изстъпления. Два мача през същата тази година символно бележат началото на организираното насилие по стадионите в Италия: Торино-Сампдория и Рома-Лацио. Още от започването на играта стотици запалянковци започват да хвърлят всякакви предмети към игрището и по противниковите зрители, налага се въвличането на полиция за усмиряване на развилнелите се тълпи, използва се сълзотворен газ. Сблъсъците имат апокалиптично продължение и след мача, превръщайки се в гражданска война: изтърбушени витрини, обърнати коли и сергии, подпалени автобуси, улични барикади и прочие... Повечето от инцидентите, добили размерите на партизански сражения, са между традиционни съперници – дербита между отбори от един и същи град или представители на исторически враждуващи градове и региони като Пиза срещу Ливорно, Бергамо срещу Бреша, Палермо срещу Катаня, други пък се определят от различията в политическата насоченост на ултрасите.
В онези години организираното насилие се затваряло в рамките на стадиона и близките му околности. Първите ужасяващи епизоди през този етап предстоят – намушкване с нож на мача Лацио-Наполи, същата драма се повтаря и през 1975 на Милан-Ювентус, през 1976 ултраси на Аталанта и Торино се бият с железни пръти на стадиона, а в дербито на Милано червено-черните Brigade и синьо-черните Boys се колят с ножове. На 28 октомври 1979 година в римското дерби е убит Винченцо Папарели след като е ударен в главата от изстреляна ракета от член на Fedayn Roma. Същият ден е белязан и от други сериозни инциденти, което му донася тъжната слава на "кървава неделя в италианския футбол". За жалост една от многото подобни недели, както ще се окаже в последствие. Инцидентите са на Асколи-Болоня (7 ранени), на Интер-Милан (18 ранени) и в Бреша на Бреша-Комо.
Трагедията на "Стадио Олимпико" в Рим шокира обществото и темата за насилието по стадионите става обект на дебати в медиите и парламента. Предприемат се драстични мерки: забранено е да се внася пиротехника и музикални инструменти на стадиона, забрана се налага и за хулиганските надписи и образи по знамената и заставите. Повечето от забраните обаче не траят дълго, пък и те допълнително обогатяват фолклора като стимулират ултрасите да изнамират начини за заобикаляне на ограниченията. Така се раждат наименования, жаргонни фрази и изрази, значещи нещо само за посветените.
През 80-те групировките в Италия достигат огромни размери – вече не десетки, не стотици, а с хиляди се броят последователите на ултрас поведението. Няма тим, било на Север или Юг, в първа или трета дивизия, който да няма своя радикална група за подкрепа. Това разпространение естествено води и до развитието на комплексна мрежа от съюзи и вражди. През този период по-солидни коалиции са Рома-Аталанта-Торино, Лацио-Бари-Ювентус, Интер-Сампдория, Милан-Дженоа-Болоня. Колко странно изглеждат те в наши дни при спомена какви колизии преминаха и в какви вражди се изродиха тези някога сърдечни отношения, а други пък се трансформираха в нови алианси: Интер-Лацио и Наполи-Дженоа. Годината 1982 остава в историята със световната титла на италианския национален отбор. Финалният мач срещу ФРГ се играе на "Сантяго Бернабеу" пред 100 000 зрители, повечето от които италианци. По трибуните се виждат доволен брой ултра застави и флагове, но това остава единствения случай на обединение на ултрасите на национално ниво – нещо, което е напълно типично за публиката на националните отбори на Англия, Германия и Холандия. Причините за това разделение между италианците, неспособни да се обединят в подкрепа на национала си, се коренят може би във вековните вражди между големите градове и регионите на Италия.
И въпреки това Ultras стават модел за пример, зараждайки идеология разпростряла се из цяла Европа. През този период се издига и значението на така наречената "трасферта" (посещение на мач навън), която става фундаментален момент в живота за един ултра. В трасферта взимат участие само най-фанатичните и предани привърженици, без страх от опасностите по пътя. Това се превръща и в своеобразен начин за подбор на групата, изпитание за нейната здравина и тест за взаимовръзките вътре в нея. Да присъстваш на най-напечените мачове навън е гордост и чест. Да отидеш на чужд стадион и да не разпънеш заставите си, да не афишираш присъствието си с хорово пеене – това се счита за акт на малодушие и страхливост.
По същото време, през ранните 80 отслабват връзките между политическите активисти и ултрас движението. Установяването на приятелски отношения между политически различно ориентирани групировки (като Фиорентина (социалисти)–Верона (фашисти), Торино (социалисти) – Рома (националисти)) са доказателство как ултрасите стават независими от политическите настроения в страната. През този период се забелязва и постепенното навлизане на търговията и използването на наркотици в ултра секторите, по-специално на леките опиати. Даже в символиките се забелязва промяна към използване изображения на листа от марихуана.
През 80-те години организираните спектакли на ултрас надхвърлят всичко виждано преди това по стадионите. Хиляди хора са въвлечени и участват в тях, води се свирепа надпревара коя агитка ще направи най-фееричното и запомнящо се представление в секторите. Сампдория издигат флаг с размери 90 х 32 метра, тези от Рома правят пано в червено и жълто от дестки хиляди балони, Торино покриват цялата Трибуна Маратона в червено-бели ленти плат, а Наполи се прочуват с хвърлянето на хиляди ролки тоалетна хартия към пистата.
През сезон 1987/88 Fossa dei Leoni на Милан е с численост 15 000 последователи с изградени йерархични взаимовръзки. Някои групировки като неаполитанската Commando Ultra Curva B (CUCB) даже си изграждат структура по финансово управление и търговска дейност, включваща и платен собствен телевизионен канал. Успоредно с тези колоритни акции се увеличава и черната хроника на инцидентите и случаите на насилие по стадионите. В Милано и Рим е разпространено използването на ножове, докато ултрасите на Аталанта си спечелват славата на необуздани, но използващи само юмруци. През февруари`84 след мача Триестина-Удинезе за Купата на Италия младия привърженик на домакините Стефан Фурлан загива след удар в главата от полицейска палка, осем месеца по-късно след Милан-Кремонезе умира Марко Фонгези, прободен с нож от непълнолетния Джовани Чентроне.
През 90-те светът на ултрас е обзет от дълбоки промени и бележи редица кризи на идентичността си. Някои от фундаменталните ценности на "да бъдеш ултра" остават в миналото, като постепенно са изместени от поведението на новите генерации запалянковци, възприемащи ултрас като модна тенденция. За мнозина ветерани от сцената нещата „вече не са такива, каквито бяха”, но подобно на промените като при музикалните вкусове през годините и тук монетата има обратна страна. Отдавна излязло извън границите на Италия, ултрас движението в наши дни получава своята свежа кръв и чиста емоция от младите сцени на Източна Европа (Русия, Полша, Румъния, Хърватско, Сърбия, Гърция, България, Турция).
