Италианският термин ultra най-общо казано се превежда в английския с думата "хулиган" (hooligan) и тази баналност се налага от италианските журналисти. Въпреки, че ако сравним двата термина ще видим, че те не си отговарят много един на друг. "Хулиган" идва от името на известна фамилия, прословута със своята агресивност и безпардонност. Нарицателното прозвище пряко се отнася към онези привърженици, които имат поведение на главорези по стадионите, докато "ултра" е по-обобщаващ и всеобхватен термин. Понятието "ултра" произлиза от света на политиката (привържениците на френската монархия, лявоориентираните партизани през 60-те и други) и се използва в смисъл на краен, екстремален. Това разграничение е нужно да се направи като отправна точка за изследване историята на ултра-движението в Италия.
В началото на 60-те, английският футболен хулиганизм формира младежки групи, изразяващи подкрепата си по нов и по-агресивен начин от този в Европа. В последствие "английският път" се разпростира и на континента. В различните страни той се видоизменя, влизайки във взаимодействие с локалните културни, социални и политически особености на страните. Тези особености определят и разликите в стадионната култура на европейците. В частност, италианския феномен "ултра" се проявява с такава степен на автономност и различие в сравнение с оригинала от Англия, че през 80-те става пример за подражание в половин Европа - Испания, Гърция, бивша Югославия, Франция, Полша.
Раждането на ултра групите в Италия съвпада (неслучайно) по време с големи политически аномалии и катаклизми в живота на тази страна. Италия се намира в особен политико-социален климат в периода от края на Втората Световна до началото на 80-те на ХХ век. Политическото конфронтиране обхваща всички страни на социалния живот и публичните отношения. Спортните и културните мероприятия са се възприемали като средство да се изрази подкрепа за една или друга политическа кауза и визия за развитието на Италианската република. Най-общо казано – постоянен сблъсък между десните и центристите (клерикали, консерватори, либерали и фашисти) от една страна и левите (комунисти, маоисти, анархисти) от друга. Противопоставянето най-отчетливо се забелязвало във футбола, разграничащ отборите на базата на социалния произход и статус на техните привърженици. Противоборството е било подхранвано и от вековните вражди между различните области и провинции на Италия.
В Милано - Милан като отбор, чийто привърженици са главно с работнически произход (по-специално на железничарите) се е считал за лявоориентиран, докато Интер се е смятал за по-десен като представител на средната класа и интелигенцията. Също така доминиращите политически възгледи в отделните региони са давали отражение върху "ориентацията" на големите областни футбол клубове – например, социалистическа Емилия Романа със своя Болоня и консервативния Венето с представител тима на Верона.
Това неписано правило се пренася автоматично и в първите организирани групи на привърженици, родени под давлението на клубните управи през 60-те с цел гарантирана продажба на билети и организирана подкрепа в мачовете навън. По това "правило" клубовете на привъженици на Интер, организирани от Сервело (изтъкнат член на Италианското Социално Движение, а също и на длъжност в ръководството на Интер), били с ясно изразени консервативни пристрастия и като продължение на това по-късно се ражда първата интеристка банда Boys Inter от средите на младежката организация на Италианското Социално Движение.
Привържениците на Торино пък не криели левите си симпатии – понякога издигайки трансперанти с политически лозунги, а често и нападайки фашистки симпатизанти. През 1964 Fedelissimi Club Torino атакува Събора на фашистите в Бергамо.
Появата на младите бунтари от 60-те и последвалото ги раждане на ултра движението не е само израз на социално и субкултурно поведение. Те също така са и силно отражение на политическата ситуация в Италия през онези дни. В Англия уличните субкултури са свързани предимно с развитието на рок музиката, която допринася за изграждането на правила и кодове на поведение, което пък от своя страна влияе и върху организираните банди по стадионите - силно развито чувство за територия, трудно допускане вътре в бандите, защита от врагове, агресия и т.н....
Тези правила се разпростират из Европа по различни пътища. В Италия някои от тези младежки стилове на поведение се появяват точно по времето на студентските вълнения (1967-1968) и големите стачки на профсъюзите. В хода на общонационалните протестни кампании, големи младежки групи започват да се самоорганизират на идеологическа основа, завземат центровете на големите градове, бият се с полицията и помежду си. Тези банди, партии и групировки завладяват градските сборища на младежта, където процъфтява уличната субкултура, донесена от Англия. Така се смесват италианските политически и социални страсти с английските културни влияния.
В средите на тези формирования, вносната субкултура от Англия се слива с типичната бунтарщина на младежта и непоносимост към старите норми и правила. Такъв е случаят с раждането на ultras. Първата ултра групировка е Fossa dei Leoni (Бърлогата на Лъвовете), създадена през 1968 в Милано от фенове на Милан. Последователно се появяват Inter Boys и Red-Blue Commandos на Болоня и още много други, които взаимстват имената си направо от политическия жаргон - Tupamaros, Fedayn, а също и Folgore, и Vigilantes и прочие. За първи път думата Ultras започва да се употребява от феновете на Сампдория през 1971. Всички тези групи са силно повлияни от "английския модел" стадионна култура и когато британските и италианските отбори започнали да се срещат по терените на Европа, това било шанс за младите италианци да се сравняват с оригинала.
Първите ултра групи се самоидентифицират със специфичен начин на обличане и с определени зони по стадионите, които постепенно станали недостъпни за редовия запалянко. Различна започвала да става и подкрепата за отбора – безкрайни хорови изпълнения по време на целия мач и отчетливо грубо отношение към чуждите играчи и привърженици. Също така групировките взаимствали и от друг един социален модел – този на организираната престъпност (мафия, камора) и на политическите екстремисти ("Червените бригади"), действащи по улици, гари и площади – даващ им силен пример за дързост, сплотеност и солидарност.
Ясно се вижда, че ултра групировките копират в началото си стила на политическите фракции, възприемайки тяхната организация и структура, заедно с някои местни културни особености. Влиянието може също да се забележи и в привързаността на повечето от бандите към крайно левите идеи, въпреки че в последствие политиката зачезва от техния живот по стадионите. При групировките с дясна ориентация (Интер, Верона, Лацио) ситуациата била различна. Забранената вече партия на Италианско Социално Движение се опитва да привлече многобройните младежки банди от секторите към своята нелегална дейност и да влияе върху поведението им.
В Милано главните партийни активисти са сред основателите на Boys Inter, а в Рим крайно десните се намърдват сред ултрасите на Лацио. Ултра движението се ражда като своеобразна смес от футбол и политика, и в него били въвлечени всички слоеве на обществото за разлика от Англия, където стадионната култура се шири главно сред работническата класа. Политическите страсти започнали да влияят и върху отношенията между отделните групировки наред с традиционите приятелства и вражди между привържениците на различни отбори. Левичарите от Болоня враждували с десните от Верона и били в приятелски отношения с ултрасите на Милан, симпатизанти на левите идеи. Ултрасите възприемат и свои кодове на облекло, характеризиращо се с неизменните джинси, комбат якета със значка на любимия отбор, шапки и шалове намотани около врата – всичко, което ги прави да изглеждат като страховити улични бойци.
По-късно по италианските стадиони се появяват и огромните знамена, флагове и барабани, привнесени от профсъюзните демонстрации и политическите сборища. Ултрас групировките са по-отворени към останалия свят в сравнение с английските хуулс банди. Мултикултурната им отвореност придава по-особени черти на движението – привлича много жени в "маркираните" сектори (нещо, което липсва в останала Европа), въвлича ултрасите в политически борби и ги принуждава да изнамерят самофинансирането за своите пътувания, акции и атракции. Тези характерни особености маркират ясно различията между италианските групи и английския модел.
Докато останалите европейци действат спонтанно по стадионите, италианците прехвърлят границата "от мач до мач" и издигат като приоритет социализирането на всички участващи в "маркираните" сектори в един общ, споделен живот на ултрас. Той се изразявал в регулярни срещи през седмицата, където да се обсъждат бъдещи действия, направата на знамена, трансперанти и всякакви други материали за подкрепа. Първостепенно значение започва да се отдава на самофинансирането и независимостта от футболните клубове. Това са особеностите и характерните черти на ултра движението в неговия зародиш през 70-те години на миналия век.
(следва продължение)