В периода 1984-1989 пътуванията на “шалчетата” из страната са стихийни и лошо организирани, макар и най-интензивни в сравнение с всички други предишни години. Пътешествията били почти изцяло с влакове, което от една страна допринасяло много за сплотяване на редиците и задружността, но пък имало и отрицателна страна. Пътуващата агитка често не стигала на време за мачовете поради ред причини, но основно – лоши комуникации и нарушения на влаковите разписания, непознаване инфраструктурата и разположението в градовете на гарите и стадионите. Допълнително пък по този начин, милицията се улеснявала да саботира придвижванията, задържайки и отклонявайки вкупом потока от запалянковци. Изобщо не било лесно да си „от агитката”, репресията спрямо видимо различните и отличаващи се с поведение и облекло привърженици навсякъде била почти неприкрита. Появата на група, дори незначителна на брой от 20-30 човека, с шалове, шапки и знамена, където и да е било предизвиквала засилено милиционерско присъствие, понеже големите футболни агитки в София и Пловдив се считали за опасни зони на инакомислие и проводници на лошо влияние за останалото население. Същевременно това пък карало хора, иначе безразлични към футболната игра, да се приобщават към средите на радикалните запалянковци и там да намират свободна изява. Значителен пълнеж в пътуващата агитка се правил от рокери, хипита, пънкари, обикновени квартални гамени и прочие маргинали, което довело до появата на организираното хулиганство. На по-късен етап то изцяло било под давление случващото се в Европа и по подражание на английските yobs.
Колкото и нелепо да звучи трагедията от “Хейзъл” през 1985 стимулира интересът и съответно подражанието на ставащото отвъд похлупака на соцлагера. Смесвайки се с градската младежка субкултура, силно повлияна от тогавашните модни стилове и музика на Запада (heavy metal, punk, new wave), стремежът да се присъства отличително по стадионите катализира в обособяването на момчетата от “породата на булдога”. Категорично разграничени от “нормалните”, средите на футболните шалчета набързо стават свободен пристан за всичко забранено, но рамкирано от неписани вътрешногрупови правила. “Породата” се самоидентифицира от начина си на поведение и с изолираността си от другите запалянковци. Различно става и отношението към футбола – ентусиазмът и чистата отдаденост към играта са изместени от брутална надъханост, агресията спрямо чуждите взима връх над любовта към своите. Новопрохождащата стадионна култура е нарочена и преследвана от режима, раздразнен от западното влияние върху нейните носители. Интересното е, че по същото време в съседна Югославия комунистическата властта стимулира преднамерено участието на младежта в подобни дейности с цел да се отклоня вниманието им от тлеещите социално-обществени конфликт. След 1985 година се изменя обликът на жълточерната подкрепа. Извоюваната стара слава на ексцентрична, колоритна и всеотдайна публика заглъхва като романтичен спомен от миналото, а хайдушките поразии следват една след друга.
Хрониките отбелязват много вандалски прояви на ботевисти през 1986 година, когато силно играещият тим на „канарите” е следван навсякъде от големи тълпи свои привърженици. Най-зверско е изстъплението при гастрола в Сливен за мача от турнира за Купата. Пътуващите привърженици вилнеят на стадиона, бият се с местни цигански банди, поломени са витрини на магазини по центъра на града и в крайна сметка 18 пловдивчани изгарят с различни присъди за хулиганство. Сред героите от "сливенския случай" са бъдещите забележителности на бултра сцената Челсито, Антон Тръбата и Божо. През есента на 1987 г. след мач-реванш за Купата на УЕФА с Црвена звезда (2:2), хулигани от агитката опитват да атакуват на няколко пъти двата автобуса с гостуващите белградски навиячи, но ченгетата осуетяват сблъсъка и арестуват дори невинни. Година по-късно също са регистрирани инциденти пак след евромач, с Динамо Минск (0:1) за Купата на УЕФА`88. Двама руски туристи са зверски пребити в парка в Кършияка, зад хотел "Ленинград" (сега "Санкт Петербург"), като и до днес е спорно дали случилото се е заради футболния двубой. Иначе самият мач се запомня с милиционерския произвол срещу привържениците на Ботев. Органите на реда, в страха си от антисъветски възгласи по трибуните, щателно претърсват и зорко контролират влизащите на Голямата къща. Обаче минути преди началния съдийски сигнал, мощна миниумка е взривена на пистата пред Южен сектор и това дава повод на милиционерите принудително да опразнят двата блока под таблото. Конфискувани са знамена и шалчета, изпокъсани са висящите транспаранти от парапетите на 2-ия етаж, бити са невинни хора по правилото „виновен, щом си тук”. Грубата и грозна игра на съветския отбор настройва още по-враждебно публиката и това отново води до разправии между народ и милиция, като всеки надигнал се да освирква или ругае бива веднага извеждан от стадиона.
Символично този мач бележи за агитката края на късния соц – време на наивното подражаване и сляпо имитиране, криене от милицията, рошави прически, стеснени джинси, значки на рок музиканти, рефрени от Exploited и Twisted Sisters, бира без етикет и зелени паспорти, ползвани за тефтерчета. Този период се отличава с яростна вражда с Левски София и другаруване с ЦСКА, докато с градските от Локомотив отношенията са на приливи и отливи, повече на лична основа, отколкото на принципно противопоставяне. Безспорно голямо влияние върху стадионната култура в България през онези години има маниашкото слушане на английските мачове по ББС. Въпреки забраните и радиозаглушаването, съответно лошо качество на приеман сигнал, съботните емисии и репортажи от „капиталистическа” Великобритания внасят новостите в поведението на агитките. От това полудочуване на ББС и полуразбиране на ставащото по света се пръква тогавашния най-популярен припев по мелодията на YNWA и с чудноват текст „Тим велик, тим любим тим незабравим, сега света е Тракия”. Другата популярна песен по трибуните е с мелодията на латиноамериканската Venceremos и с неустановен точно текст в 2-3 варианта.
Разноликото десетилетие на 80-те завършва с едно паметно събитие на 28 ноември 1989, седмици след политическата промяна на българския обществен живот. В Зала 42 на Панаира се провежда Събор на клубните членове и единодушно е решено да бъде възстановена историческата справедливост, след 22-годишно принудително и несправедливо забвение да се върне оригиналното наименование на дружеството – Ботев Пловдив!