В началото на ХХ век в Пловдив, възпитаниците на колежа "Свети Августин" популяризират заниманията с физкултура и допринасят за разпространението на спортните игри сред градската младеж. В периода 1906-1907 към колежа е създаден първият тим за футбол, който оказва заразително влияние върху Пловдив и през периода 1910-1912 започват да възникват различни отбори по подобие на този от "Свети Августин".
Група ентусиазирани приятели, възпитаници на Първа мъжка гимназия и Френския колеж, решават да създадат свой клуб и организирано да се занимават с футбол. През март 1912 г. те учредяват "Христо Ботев - Футболно дружество" в Пловдив. Съставен е учередителен протокол, избран е и първият Управителен съвет, в който влизат: Стоян Иванов Пухтев - председател, Ненко Георгиев Пенелов - заместник-председател, Петър Делев - секретар-касиер и Теньо Русев - домакин. Останалите учредители са: Никола Алваджиев, Димо Сидеров, Асен Мерджанов, Георги Каранешев, Бойчо Стоянов, Стефан Йовчев, Атанас Минчев, Борис Бакърджиев, Христо Димитров, Борис Сотиров, Слав Славов, Иван Петков, Богомил Икономов, Николай Николов, Георги Танев, Пейчо Попов, Ради Мурджев и Георги Радев.
Името на дружеството предлага Теньо Русев, който по-късно става летец и загива при авиационна катастрофа на 15 септември 1929 г., броени дни преди кръщелникът му да стане шампион на страната.
Първият съперник, с който Ботев Пловдив мери сили е този на Втора софийска мъжка гимназия. Тренировъчните си занимания футболистите провеждали на ливадите зад Хълма на изворите (Бунарджика) в Мараша, а мачовете се играели на плаца на 21-ви пехотен полк.
Поради избухването на Балканската война и замирането на обществения живот, клубът временно преустановява дейността си. След края на войната дружеството вече носи името "Ученическо футболно дружество - Хр. Ботев", а известна част от клубните членове са били такива и на гимнастическото дружество "Тракийски юнак".
Световната война (1914-1918) нанася нов организационен удар за клуба, от чийто редици принудително напускат редовни членове за да се включат в бойните части по фронтовете. През 1915-1916 г. клубният живот почти замира поради липса на членове, малко са провежданите футболни срещи - предимно срещу формации от френски, английски и италиански военнопленници.
През 1917 г. е изработен първият клубен устав, в който са определени правата и задълженията на всеки член. Определени са и клубните цветове - жълто и черно. Няма категорични удостоверения защо такъв е бил изборът и битуват три версии относно това. Първата, звучаща най-правдоподобно, е за съчетание от цветовете на учредителите – православното черно на гимназистите от Първа мъжка и католишкото жълто на колежаните от "Свети Августин”. Втората версия твърди, че изборът бил предопределен от факта, че клубният устав бил заимстван от модерните в онези години виенски спортни дружества и поради това били взети багрите на австро-унгарската империя, тогавашен съюзник на Царство България в световната война. Третата, и най-тривиална теза, е за жълто “като слънцето на Тракия” и черно "като земята й”...
След края на Първата световна война клубът се разраства, което налага и изработването на нов правилник. През 1920 г. вторият поред клубен устав е утвърден вече и от Министерството на просвещението. През същата година Ботев Пловдив печели и неофициалното футболно първенство на Пловдив, а на следващата 1921 г. в тържествена обстановка е осветено клубното знаме.
В периода 1918-1921 цветовете на клуба защитават Никола Щерев-Старика, Петър Генов-Перикото, Петър Загорски, Петър Делев, Тодор Божков, Кирил Денев-Миндела, Чоно Христов, Ненко Пенела, Теньо Русев, Тодор Кантарджиев, Иван Димитров-Димитрото, Анастас Ташев, Иван Танков, Норберт Хофман, Христо Джогов, Георги Бояджиев, Петър Мицев-Мишката, Костадин Говедаров, Иван Георгиев-Икото, Димитър Димитров-Мицито, Атанас Сарафов-Накото и Стойчо Тенев.
През 1922 г. към отбора се присъединяват, станалите по-късно легенди за пловдивския футбол, Станчо Проданов-Зигото и Исак Каталан. Избран е и нов управителен съвет с председател поручик Иван Никифоров и членове Димитър Иванов, Вълко Куманов и Никола Щерев-Старика.
СК Ботевъ става съучредител на Пловдивската спортна лига през 1923, а през следващата година и на Тракийската спортна федерация, в чието ръководство е избран Никола Щерев-Старика. Съществен роля за тази активност на общоградско и общотракийско ниво има тогавашното ръководство на Ботев Пловдив. Начело на Управителния съвет бил адвокат Георги Хитрилов, а членове са Вълко Куманов, Димитър Иванов и Виктор Молхов.
През 1923 г. е изработена е и първата официална клубна значка. По същото време е направен и нов, трети поред, клубен устав, утвърден от тогавашните Министерство на просветата и Министерството на вътрешните работи и народното здраве.
От 1924 година започва турнир за определяне на шампиона на България по футбол. Тогавашното Държавно първенство е определено да се играе на принципа на пряката елиминация, като отборите с право да участват са първенци в съответните регионални футболни области. По право на държавния първенец се присъждала и Купата на Царя.
Ботев Пловдив е неизменен участник във всички първенства до 1948 година, когато се реорганизира начина на провеждане на турнира и се сформира настоящата елитна "А" Републиканска футболна група.
В онези години ръководство на СК Ботевъ си поставя висока цел - отборът да стане най-силния в Пловдив и да е сред водещите в страната. За нейното изпълнение трябва да бъдат решени няколко задачи. Първата от тях е да бъде създадена собствена детско-юношеска футболна школа. С този проблем се заема неуморният деятел и спортист Никола Щерев-Старика. Под неговото ръководство за кратко време са изградени десетина детски и юношески формации, които стават през следващите години истински резерв за представителния отбор. Следващата задача е клубът да изгради собствено игрище.Направените постъпки пред Пловдивската община се увенчават с успех и общинската управа отпуска на клуба парцел от 36 декара, южно от Централната гара. За кратък период от време с активното участие на всички клубни членове е построен спортен терен, където да се водят тренировки и провеждат официални срещи.
Следващата задача била да се осигури регулярна състезателна програма. Освен участието в градското първенство, отборът записва мачове и срещу съперници от София, Хасково, Пазарджик, Кърджали, Карлово и Асеновград.
На 30 август 1925 г. Ботев Пловдив играе своя първи международен мач срещу гостуващия турски гранд Фенербахче. Резултатът 2:6 е показателен за нивото на българските футболисти тогава.
През следващите години на Ботев Пловдив гостуват отборите на Адмира Виена, Кешкемет Будапеща и турският Бешикташ.
През 1926 г. представителният отбор става за първи път градски шампион на Пловдив. По инициатива на Никола Щерев-Старика, които е едновременно треньор, капитан и футболист на тима през лятото на същата година е проведена високопланинска подготовка за първи път преди новия състезателен сезон - през месец август в родопския курорт "Бяла Черква".
През 1926 г. Управителният съвет на клуба, по предложение на ротмистър Христо Кънчев, решава да се изгради бюст-паметник на клубния патрон и той да бъде поставен пред входа на клубното игрище в квартал Ухото. Големи заслуги пред историята на клуба в онези години имат Георги Хитрилов, Недко Каблешков, офицерите Христо Кънчев и Михаил Джувков, Виктор Молхов, Аврам Вентура, Димитър Иванов, Вълко Куманов, Виктор Молхов, Георги Кръстев, Георги Манолов, Георги Малеев, Жак Грайф, Норберт Хофман, Никола Щерев-Старика, Йосиф Фридман и Георги Старчев. Това са хората, които изграждат най-влиятелната и силна футболна организация в Тракия.
В годините до превратната 1944, жълточерният клуб се налага като най-популярното дружество в Града на хълмовете. Ботевистите представляват сърцевината на пловдивското гражданство в пълния смисъл на думата. Имено широката популярност на клуба го съхранява в размирния “след деветосептемврийски” период 1944-1947, когато комунистическия режим последователно заличава другите елитни дружества на Пловдив – Левски и Спортклуб, чрез поредица раздробявания и сливания с други отбори. Преди това пък общоградското му влияние го спасява от стремежите на централната власт да го обвърже с казионната организация "Бранникъ", както това става с Левски Пловдив и Спортен градски клуб (СГК) в периода 1941-1944.
През 1928 и 1929 Ботев Пловдив гостува в София на тамошния гранд Левски по случай Великденските спортни празници под патронажа на цар Борис ІІІ Обединител. Победи са извоювани и в двете години, съответно с 4:3 и 4:2. Куриозен момент се случил във втората среща. Вратарят на левскарите вкарва топката в игра от ръка на границата на наказателното поле. Станчо Проданов, намиращ се в централния кръг на игрището, посреща от воле топката и пред изумените погледи на вратаря и публиката я вкарва в опразнената врата - рядко срещан и ефектен гол.
На 15 май 1929 г. Ботев Пловдив играе срещу един от най-добрите по това време в Европа - отбора на Аустрия Виена, наричан заради силата си "вундер тим". Срещата е посетена от рекорден брой зрители. Отборът на Пловдив играе блестящо и побеждава с 5:4 силния си съперник. Софийският вестник „Спорт”, в брой 271 от 1929 излиза с голямо заглавие: “Един голям успех на провинциалния ни футбол: Ботев (Пловдив) – Аустрия (Виена) 5-4”. В този паметен мач нашите играят в състав: "вратар – Мехмедов, бекове – Кирил Радомиров, Найден Радомиров, халф бекове – Касъров, Стоянов, Костов, форуарди – Каунджиев, Лафчиев, Щерев, Проданов, Самоковлиев. Резултат: 2-0, 2-1, 3-1, 3-2, 3-3 (1-ви халфтайм), 4-3, 5-3, 5-4 от дузпа (2-и халфтайм)". (Оригиналното изписване е запазено от тогавашния в-к “Спорт”)...
Високият авторитет на СК Ботевъ носи официална покана за турне в Турция и от 3 до 19 септември 1929 г. пловдивчани гостуват на отборите от град Смирна (Измир), постигайки победи и в трите проведени срещи.
На 3 октомври 1929 г. Ботев Пловдив става за първи път в историята шампион на България! На стадион "Юнак" в София, отборът печели финалната среща за държавно първенство срещу Левски София с 1:0 и донася първият футболен трофей на град Пловдив.
Периодът 1929-1931 е един от най-силните за клуба - неизменен шампион на Града и Пловдивската спортна област, постоянен участник във финалната надпревара за титлата в България. Заради това постоянство в успехите си СК Ботевъ е награден от Българската Национална Спортна Федерация през 1932 г. с възпоменателен златен медал.
През тези години на радости и успехи, чест на клубната фланелка защитават футболистите Станчо Проданов-Зигото, Вангел Каунджиев-Ченгеля, Найден Радомиров-Борума, Кирил Радомиров-Кичо, Емин Мехмедов, Андон Стоянов-Кифлата, Михаил Костов, Янко Самоковлиев, Димитър Лафчиев, Александър Касъров, Георги Бичиров, Михаил Дичев-Шерифа, Георги Бояджиев, Драгомир Бояджиев, Иван Танков, Ангел Иванов, Иван Петров-Биделето, Панчо Радомиров, Иван Добрев-Джирита. Треньор и капитан на отбора е Никола Щерев-Старика.
В средата на 30-те години на ХХ век, ръководството на СК Ботевъ успява да благоустрои клубното парк-игрище. Изградени са трибуни, спортен павилион и спортни площадки, а каменен зид огражда целия имот. Активни клубни деятели по това време са ротмистър Христо Кънчев, Белчо Савов, Борис Минков, Норберт Хофман-Берто, капитав Георги Гиков, Жак Грайф, инж. Христо Учкунов, Исак Каталан, Атанас Кантарев, д-р Тодор Послаников, Георги Хитрилов, Станчо Проданов, Жак Фридман, Христо Калпакчиев, Павел Млъчков, Иван Манев, Атанас Анчев и Димитър Станков.
През сезон 1942/1943 отборът достига до полуфинал в държавното първенство, но отстъпва пред бъдещия шампион Славия след 1:1 в Пловдив и 1:5 в София. Същата година, след няколко неуспешни опита, е спечелена за първи път пловдивската купа "Тримонциум". Тимът е: Петър Йонов, Георги Йонов, Симеон Чучев, Владимир Царчински, Тодор Милушев, Никола Ламбрев, Георги Захариев, Георги Радев, Иван Гълъбов, Васил Куцаров, Михаил Динчев, Минко Бракалов, Славчо Милев, Васил Славов, Никола Милев, Димитър Грудев, Минчо Боев, Милен Найчев, Чудомир Хаджиев, Тодор Тодоров, Никола Ангелов, Димитър Станчев. Клубното ръководство е съставено от Димитър Величков, Димитър Мирков, Петър Райчев, Иван Хитев, Динчо Дубликов, Борис Царчински, Кирил Радомиров, Никола Христодулов, Димитър Станков, Георги Толев, д-р Тодор Мильонов, Александър Касъров и Рашко Велев.
Смяната на политическата система в България след 1944 и налагането на диктаторски режим по източен образец оказва влияние върху развитието на спорта като цяло и в частност на футбола в България. Обратно на декларираните лозунги за осигуряване на модерни условия за развитие и за бъдещи бляскави успехи, основен принцип на управление става командно-административният. Това предпоставя липсата на каквато и да е свободна воля и гражданска инициатива в спортния живот и вътрешноклубните дела.
И първата проява на новата власт е на 28 декември 1944 г., когато в изпълнение на указания от централното спортно ръководство на страната, старият СК Ботевъ е обединен с "Шипка" от Кичук Париж. Футболната секция на новото дружество или т.нар. Обединен народен спортен клуб "Шипка-Ботев" се ръководи от Стою Сеизов (председател), Тодор Чучев и Атанас Говедаров-Заека, а за треньори са назначени бившите футболисти от двата отбора - Симеон Павлов и Никола Щерев-Старика. На 29 май 1947 г. административно е прикрепен и профсъюзният отбор на пловдивските тютюноработници ("Стефан Кираджиев"), а от 18 септември 1947 г. СК Ботев (Шипка отпада от името поради неуспех да се наложи като притурка към най-популярното дружество в града) започва съвместна организационна и спортно-състезателна дейност с военнослужещите от Пловдивския гарнизон. Така за кратко време властта успява да вкара в политическата си доктрина стария клуб, като същевременно се възползва от изградената спортна база и общонационалната му известност и значимост. Именно последните два фактора спасяват Ботев Пловдив от претопяване – съдба, сполетяла другите два елитни клуба в града Левски и Спортклуб. Същевременно по административен ред клубното игрище в Кичук Париж е предадено за ползване на дружество "Динамо".
През 1947 г. Ботев Пловдив играе успешно в новоучредения турнир за националната купа (наричана тогава "Купата на Съветската армия") и достига до финала, но губи след оспорвана игра с 0:1 от Левски София.
През 1948 г. е извършена крупна реорганизация на структурата на футболните състезания в България. Създава се елитна група от отбори, които играят всеки срещу всеки на разменено гостуване. Ботев Пловдив не попада в състава на "А" група.
Ботев Пловдив извоюва правото да играе в елита през 1949. Тогавашното първенство започва, проведен е първият кръг и неочаквано следва нова командно-административна реформа. Извършена е реорганизация в структурата и системата за провеждане на футболния шампионат. От 30 октомври до 15 декември 1949 г. се провеждат квалификационни турнири за определяне членовете на бъдещата "А" РФГ, която ще функционира по системата "пролет - есен". Ботев Пловдив извоюва едно от двете места, определени за Пловдивската зона, но съдбата му изиграва лоша шега. В софийския квалификационен турнир отборът на войската ЦДНА съвсем изненадващо не се класира сред петте софийски представители за "А" група. Спешно е извършена реорганизация на физкултурната дейност и Бюрото на Военния Комитет за Физкултура и Спорт взима решение в "А" РФГ да участва един общ представителен военен отбор под името "Народната войска" на мястото на Ботев Пловдив. На практика обаче играе ЦДНА, допълнен с един-единствен играч от Пловдив - отличният вратар Георги Кекеманов.
Ботев Пловдив е захвърлен да играе в Пловдивската окръжна групa през 1950, а на следващата 1951 печели общоармейския футболен шампионат. Низвергнат (играеш тогава под името ДНА-Пловдив) успява убедително да се наложи като първенец на Окръжната група и по този начин да се върне на подобаващото му място сред най-добрите отбори в България.
На 22 март 1951 г. Ботев Пловдив изиграва първия си мач в "А" РФГ, а съперник бил софийският Академик.
През 1953 г. отборът изпада от елитната група. На 17 октомври 1953 година Ботев губи служебно с 0:3 домакинския си мач срещу ЦСКА, поради неявяване на "жълточерните" на игрището. Причината била, че по това време Ботев е обвързан с войската (официално името му в тази година е ДНА-Пловдив) и в редиците му имаграят доста футболисти на други клубове, отбиващи за момента войнската си повинност като състезатели на тима. Непосредствено преди мача с ЦСКА, някои от основните единици на отбора са пратени на военни занятия на полигона Змейово. Не е ясно какви сметки е правило ръководството на клуба и на какво е разчитало, но така или иначе, пловдивският тим не излиза на терена. Съдията извежда само 11-те на ЦСКА, дава начален сигнал и прекратява мача поради липса на противника. За Ботев тази служебна загуба се оказва фатална. "Канарчетата" финишират на 11-то място и заедно с още 5 отбора, изпадат от групата. До спасителната 9-та позиция ги разделяли само 2 точки...
Още през следващия сезон (1954), вече с нов треньор – Георги Генов-Джогата, печели първото място в Югоизточна "Б" и квалификационния турнир за влизане в "А" РФГ, която не е напуска до 2001 година.
Първият значителен успех е постигнат през 1956 година. Ботев Пловдив се окичва с бронзовите медали в държавното първенството и играе на финала за Купата, където губи с 2:5 от стария си познайник Левски София.През 1957 е поредната реорганизация на футболната дейност в България и Пловдив. Възстановява се оригиналното име на тима и той вече се зове АСК Ботев (Армейски спортен клуб "Ботев" – Пловдив), след като към него е прехвърлено дружество "Червено знаме" и се запазва попечителството на командването на Пловдивския гарнизон. Новото клубно ръководство, с председател полковник Димитър Вангелов, се заема с ликвидиране на текучеството на състезатели в отбора, което било голяма пречка за обиграване и постигане на трайни успехи. Изгражда се ядро от основни футболисти – Георги Чакъров, Иван Занев, Иван Сотиров-Албанеца, Райно Панайотов, Людмил Пеев, Георги Кекеманов и Александър Бахчеванджиев. Същевременно започват първите стъпки по възстановяване на юношеската школа към клуба и създаване на собствени перспективни кадри за първия тим.
Основоположник на съвременната ДЮШ на Ботев Пловдив става изключителният спортен педагог Косьо Енчев през 1958 година. Упоритият труд се възнаграждава и през следващото десетилетие Ботев Пловдив е сред най-изявените отбори в България и абсолютен хегемон в Пловдив.
През 1961 г. тимът, под водачеството на треньорите Георги Генов-Джогата и Стефан Паунов, печели бронзовите медали в шампионата.
През 1962 г. е завоювана Националната купата.
През 1963 г. Ботев Пловдив е вицешампион, отстъпвайки в борбата за титлата пред градския Спартак на Тодор Диев. Голмайстор на първенството става Иван Сотиров-Албанеца с 20 гола. Редица играчи на тима са призовани в националните гарнитури. В състава на "А" националния влизат Георги Найденов, Динко Дерменджиев-Чико и Георги Аспарухов-Гунди, като последните двама взимат участие във финалите на VII Световно първенство в Чили. За олимпийската формация, чийто треньор за известен период (1962-1963) е Джогата, играят Райко Стойнов, Виден Апостолов и Георги Попов-Тумби, а в младежкия национал (до 23-год.) са Михаил Карушков, Спас Пашов и Иван Ранков.
Отборът през тези години е съставен от Георги Найденов, Михаил Карушков, Райно Панайотов, Георги Чакъров (капитан), Виден Апостолов, Георги Разложки, Иван Занев, Райко Стойнов, Динко Дерменджиев-Чико, Георги Аспарухов-Гунди, Иван Сотиров-Албанеца, Георги Харалампиев-Ампе, Георги Попов-Тумби, Стойчко Пешев, Димитър Костадинов-Мики, Христо Илиев-Патрата, Александър Костов, Димо Печеников, Иван Делев, Добрин Белчев, Иван Ранков, Спас Пашов, Симеон Събев, Янко Джоглев и Благой Шулеков. Треньори са Георги Генов-Джогата и Стефан Паунов, председател на клуба е полковник Йовчо Йовчев. Хонорувани лекари на отбора са д-р Николай Даскалов и д-р Мишев.
През 1964 г. Ботев Пловдив престава да бъде ведомствен отбор на Пловдивския гарнизон и командването на Втора армия. Отборът е напуснат от редица млади състезатели, а ветераните Райно Панайотов, Георги Чакъров и Иван Сотиров прекратяват състезателната си дейност. Започва изграждането на нов отбор и в този труден момент на помощ идва амбициозното ръководство на Комбината за цветни метали (КЦМ) в лицето на инж. Йордан Йорданов (директор на комбината), инж. Георги Абрашев и инж. Станко Станков. С техните енергични усилия се осигурява административното, материалното и финансовото съществуване на дружеството.
Въпреки промените, Ботев Пловдив успява в две поредни години (1964 и 1965) да достигне до финал за Купата, но и в двата случая отстъпва пред Славия.
През 1966 г. за старши треньор е назначен Васил Спасов-Валяка, известен бивш футболист и легенда на Левски София. Той почти не променя наложения от Джогата стил и успява да доизгради специфичния стил на "канарчетата" със светкавични контраатаки.
Месец след това знаменито събитие, идва ново административно реорганизиране на футболния живот в Пловдив. В резултат на висша политическа заръка се започва окрупняване на спортните организации, като се прикрепят на ведомствен принцип към различни държавни институции и стопански субекти. Набързо, в рамките на 2-3 сезона се формират няколко спортни гиганта към войската и флота (София, Пловдив, Сливен, Хасково и Варна), МВР, БДЖ и големите промишлени комбинати. В Пловдив заповедта на централното ръководство е изпълнена според конкретното предложение на градския "общественик-функционер" Методи Тенев (известен симпатизант на Локомотив) – пловдивският мастодонт да се образува от дружествата Ботев, Спартак и Академик с обосновка за «хомогенно общоградско сдружение, развиващо всички олимпийски спортове».. Новата организация в последствие преминава под патронажа на Министерството на отбраната и се именува Армейско физкултурно дружество (АФД) Тракия. Отборът приема жълто и черно за свои цветове, счита се за приемник на някогашния СК Ботевъ и ползва за домашен терен стадиона на "канарчетата" в квартал Каменица. В чисто футболно измерение се получава така, че тимът на Ботев Пловдив се запазва изцяло, като към него се добавят само двама играчи от Спартак – Христо Дишков и Тобия Момин.
Футболната секция към физкултурно дружество Тракия, с председател инж. Станко Станков и членове Кирил Аспарухов, Христо Михайлов и Димитър Караджов, насочва усилията си главно към разширяването и подобряването на юношеската школа. Основна роля в нейната работа имат опитните Косю Енчев и Костадин Мутафов, талантливият организатор Мавроди Хаджиколев и треньорите Никола Милев, Михаил Кожухаров, Марин Димитров, а по-късно и младите специалисти Иван Митев и Атанас Хари Георгиев. След години на къртовски труд те ще успеят да спечелят име на школата като водеща в страната и от нея излизат поредица от големи футболисти – Спас Джевизов, Александър Иванов, Антон Милков, Атанас Гаръбски, Петър Зехтински, Костадин Костадинов, Митко Аргиров, Георги Славков-Бенкса, Атанас Маринов, Марин Бакалов, Димитър Младенов, Румен Юруков-Пики.
През 1972 г. отборът на Пловдив завоюва Балканската клубна купа, след първо място в предварителната група и две драматични финални двубоя с Вардар от Скопие (тогавашна Югославия). Тези, които донасят трофея в Пловдив са Михаил Карушков, Драган Раденков, Димчо Апостолов, Виден Апостолов, Иван Глухчев, Вангел Делев, Димитър Танков, Христофор Маринов-Фори, Йордан Кичеков, Тумби, Чико, Георги Убинов-Графа, Стефан Станев, Богомил Станоев, Добрин Ненов, Ангел Лулчев, Трайко Соколов, Николай Трайков, Пламен Ангелов и Иван Балджийски. Треньор е Георги Чакъров с помощници Георги Найденов и Димитър Григоров..След този успех настъпва период на промени в тима и спадове в представянето му на футболния терен. Треньорите се сменят почти на всеки сезон, липсва систематичност в работата, а текучеството на играчи е голямо. В тима са останали 3-4 футболиста от отбора-шампион`67, а другите са млади и неопитни. Това предопределя слабото представяне в шампионата – извън претендентите за медали, а в турнира за Купата – отпадане в ранните етапи на борбата.
През периода 1974-1978 начело на футболната секция в АФД Тракия е Кирил Аспарухов, а в управата са още Христо Михайлов, Кирил Лазарев и Димитър Караджов. Стабилизирането на отбора започва при треньорското ръководство на Добрин Ненов, който по-късно е наследен от нашумелия в онези години Иван Манолов-Големия орел. Те, двамата, смело дават път на млади състезатели и юноши. В представителния отбор започват да се играят талантливите възпитаници на клубната ДЮШ – Илия Барашки, Спас Джевизов, Петър Зехтински, Александър Иванов и Славчо Хорозов.
През 1978 г. Чико прекратява състезателната си кариера след цяла епоха в историята на клуба. В негова чест е организиран бенефисен мач на Тракия със състезатели от "А" националния отбор, играли в периода 1966-1970 под ръководството на треньора Стефан Божков. Срещата завършва при резултат 3:3.
Година по-късно, през есента на 1979, Чико поема треньорското ръководство на отбора. Заедно с помощника си, дългогодишния съотборник Иван Глухчев, те поставят основите и градят успехите, които ще превърнат Ботев Пловдив в "Очарованието на 80-те" – отбор, играещ пленително и оставил диря в историята на българския футбол.
Двамата общо водят тима 12 години, като през това време Ботев Пловдив се утвърждава като трети по сила в България, след ЦСКА и Левски София. Чисто статистическите постижения на отбора обаче едва ли могат напълно да разкрият привлекателният му стил на игра, каращ десетки хиляди да изпълват заради него стадионите в Пловдив и страната.
През периода 1979-1991 Ботев Пловдив става вицешампион (1986), пет пъти бронзов медалист (1981, 1983, 1985, 1987 и 1988), носител на Купата (1981) и финалист за отличието (1984 и 1991).
В шампионата 1980/81 лидерът на отбора Георги Славков отбелязва 31 попадения и с това печели приза "Златната обувка`81" на авторитетното парижко издание Франс Футбол за най-добър реализатор в Европа! През същия сезон Ботев Пловдив, за пръв път след 14-годишно прекъсване, е в призовата тройка на шампионата и за втори път в историята си печели Националната купа, след победа с 1:0 на финала срещу Пирин. Пътят започва на 1/32-финала с победа над Доростол 1:0, на 1/16-финал е отстранен с 2:0 Академик Свищов, на 1/8-финал като гост е преодолян Локомотив Бургас с 2:0, после на четвъртфинала без проблеми е разбит Миньор Бухово с 4:1, а на полуфинала "жълточерните" не срещат съпротива от Беласица Петрич и 6:0. На 5 май 1981 година, на Националния стадион в София, при проливен дъжд и подгизнал терен, с мощната подкрепа на хиляди пловдивчани, пристигнали за мача с две влакови композиции и специална автобусна колона, "канарчетата" печелят след бърза контраатака и гол на Митко Аргиров в 43-та минута.
И както често се случва с Ботев Пловдив, точно когато всичко изглежда да тръгне по възходяща линия се случва издънка. В началото на сезон 1981/82 се разразява сериозен конфликт между звездата на тима Славков и треньора Дерменджиев, в следствие на което Бенкса напуска в посока София. Отборът е напуснат в последствие и от изявените си фигури Красимир Манолов, Митко Аргиров, Кирил Пейчев и Атанас Маринов. Все пак тандемът Чико-Глухчев бързо успява да възстанови загубите и да сглоби нов боеспособен отбор с привличането на Атанас Пашев, Васил Симов, Антим Пехливанов, Запрян Раков и Георги Георгиев. През следващата 1983 г. отново са спечелени бронзовите медали, а голмайстор на шампионата става младият Антим Пехливанов-Турната с 20 попадения.
През лятото на 1984 г. е направена треньорска рокада, Глухчев заема мястото на Чико. Промяната е продиктувана под давление на военните в София, гневни че Ботев Пловдив губи финала за Купата и не успява също така да спре в шампионата Левски София, който се конкурира пряко с генералския ЦСКА. За помощник-треньор на отбора е назначен дотогавашния кондиционен методист Никола Дафински.
Кръг преди края на сезон 1984/85 се играе финалната среща за Купата между "вечните" съперници в София Левски и ЦСКА. Мачът е изпъстрен с грозни изпълнения, недостойни сцени и скандали, което дава повод за неоправдани крупни мерки срещу двата клуба от страна на еднопартийната държавна власт. С решение на Централния Комитет на БКП, грандовете са разформировани и извадени от първенството, а за шампион на страната е обявен класиралия се на трето място отбор на Тракия. Административното отличие на сметката на "канарчетата" е отменено през 1989 година и върнато на резонния си притежател, тима на Левски София.
На 25 юли 1985 г. се провежда учредителна конференция на която футболната секция към АФД Тракия се преобразува в самостоятелен юридически субект – Футболен клуб "Тракия". Новата организация се създава от 53 членове с платен членски внос, прави се избор на Изпълнително бюро от 15 човека. За председател на обществени начала е определен Кирил Аспарухов, а изпълнителен директор на футболния клуб става Виден Апостолов. Останалите в ръководството са Атанас Георгиев, Крум Лазарев, Иван Митев, Александър Въргов, Николай Тодоров, Христо Германов, Георги Марков, Иван Глухчев, Трифон Иванов, Илия Георгиев, Георги Дурлев, Стойне Стойнов и Иван Станков. Най-важната задача, която стояла пред новото управление била финансовото и материално обезпечаване на клубното развитие без опеката на военните.
През 1986 Ботев Пловдив става вицешампион, макар мнозина да го считат за некоронования първенец на страната. Мачовете на отбора са спектакли, изпълнени с много голове и ефектна игра. През този сезон е поставен клубен рекорд по резултатност в един шампионат – 82 гола (второ по постижение в дотогавашната история на България). Голмайстор "А" РФГ става Атанас Пашев с 30 отбелязани попадения.
Три момента предопределят малшанса на "канарчетата" да се окичат за трети път със златото. Най-напред е преиграването на мача в Свищов с местния Академик. Двубоят на 9 декември 1985 е прекратен поради мъгла при резултат 2:0 за пловдивчани. Доколко било основателно това решение е много спорно. Футболистите на Ботев, участници в мача, твърдят, че е можело да се играе нормално, въпреки климатичните условия. Преиграването на 26 декември 1985 завършва с равенство 1:1.
Втората издънка се случва в Благоевград. Въпреки тоталното си превъзходство и многобройни положения за гол, Ботев не успява да отбележи. В 90-тата минута Коце Костадинов нацелва гредата и мачът завършва 0:0, при което не се присъждат точки за равенство, според тогавашната приумица на мозъците от БФС.
Третият съдбовен момент в историята с изплъзналата се титла е на Овча купел – на 24 март 1986 Ботев води с 1:0 на полувремето. При прибирането към съблекалните на почивката, хвърлен камък от привърженици на Славия строполява вратаря Вичев в безсъзнание на земята. След като се съвзема обаче той не е в състояние да продължи и съиграчите му, все още в шок от случката, отказват да излязат за втората част. При създалото се напрежение се намесват председателят на Славия Димитър Ларгов и заместник-началника във футболната федерация Сучков. Те умоляват ръководството на Ботев да накара играчите си да доиграят срещата. По регламент е трябвало мачът да се прекрати и да се присъди служебна победа 3:0 за ощетения отбор. Назрява страхотен скандал, нещо, което футболния съюз не може да допусне близо година след поразиите на финала за Купата`85 между Левски и ЦСКА. Под угрозата от бъдещо негативно отношение на футболната власт към Ботев Пловдив, играчите се съгласяват да играят второто полувреме и така изпускат гарантирания си успех (тогава при победа се дават по 2 точки). Под въздействие на инцидента и след всички разправии с височайши особи, "канарчетата" са разкоцентрирани в играта си, допускат обрат в мача и краен резултат 1:3. Остава единствено радостта от избегнатото зло – слависткия камък не засяга сънната артерия на пловдивския вратар и той се разминава на косъм от смъртта. Този мач прекратява дългогодишната състезателна кариера на Димитър Вичев.
Развръзката на сезон 1985/86 обаче се случва в Подуяне и без участието на Ботев Пловдив. Изненадващо Берое побеждава Левски (3:2) на Герена за първи път в историята си и по този начин бетонира първото място кръг преди края на шампионата. Години по-късно левскарът Наско Сираков публично ще признае, че отборът му е играл симулативно в този мач за да улесни Берое и да подлее вода на стария си враг от Пловдив.
За жълточерните сърца, освен горчилката от пропуснатия шанс, остава и гордостта, че са размазали бъдещите шампиони от Стара Загора с 8:1 на Колежа.
По инициатива на Полската футболна федерация през май`1986 се провежда международен турнир "Интерлига-86" с участието на отбори от България, Унгария и Полша. Трофеят е спечелен от Ботев Пловдив!
През сезон 1986/87 продължават блестящите изпълнения по терените на България. Знаменателно е постижението от пролетта на 1987. На полусезона Ботев Пловдив изостава на 5-та позиция с четири точки зад четвъртия Локомотив София и на пет след третия в класирането Славия. Следват 13 поредни мача без загуба, помитане на директните съперници за бронза – 2:1 на Илиянци и 2:0 на Овча купел, равенство (и отменен гол) на Герена и поредните медали! Сухата статистика обаче не може да отбележи финеса и магията с която “канарчетата” танцуват по игрището. Това е най-красивият футбол, игран някога по българските терени и има своеобразен аналог в световен мащаб с играта на Бразилия на Световното`82 в Испания. Ботев Пловдив не печели титли, но пленява с удоволствието да се гледа.
На следващата година, отборът повтаря постижението си, въпреки промените в състава. Иван Глухчев успява да спази традиция на мястото на напускащите да се утвърждават млади футболисти от клубната школа. Така след напускането на Петър Зехтински, Славчо Хорозов, Коце Костадинов (за кратко), Васко Симов, Коста Танев, Гошо Георгиев и Благой. Блангев (окончателно) идват попълненията Цветозар Дерменджиев, Иван Кочев, Тодор Зайцев, Борис Хвойнев и Минчо Минчев.
Политическите събития в Източна Европа и промените от есента на 1989 провокират провеждането на първите от десетилетия свободни събрания в България. При тази обстановка, на 29 ноември 1989 г. се провежда сбор на привържениците и единодушно е решено да бъде възстановено оригиналното име на клуба. След 22-годишно наложено забвение се връща Пловдивският Ботев, така както го знаят от 1912 година. Това дава отговор и на постоянния въпрос през онези години – защо, когато "Тракия" играе, пловдивската публика открито подкрепя със скандирания "Ботев, Ботев, Ботев"!
След петгодишно прекъсване, през есента на 1989, Чико отново се връща начело на отбора, а помощник-треньор остава Никола Дафински. Тимът обаче е напуснат от ключови футболисти – Димитър Младенов, Марин Бакалов, Атанас Пашев и Антим Пехливанов. Останалите на “Колежа”, въпреки няколкото силни игри и авторитетни победи над ЦСКА и Левски София, не успяват да задържат нивото. Ботев Пловдив постепенно губи значението си в първенствата и единственото по-значимо представяне е финала през 1990 в последния турнир за т.нар. Купа на Съветската армия (официална национална купа до 1982, а после трета по значение надпревара). Ботев Пловдив отстъпва с 1:2 от ЦСКА след оспорван двубой на Овча купел. През септември с.г., Виден Апостолов е избран за председател на клуба.
На 29 май 1991 Чико и "канарчетата" имат среща с историята, шанс да се реваншират за загубената купа в Кърджали през 1984. След поредица от силни игри и закономерни победи Ботев Пловдив се изправя отново срещу Левски София във финал за Купата. И както почти винаги става в приказките за големи, и този път успехът обръща гръб на романтичните герои. Загуба с 1:2 и сякаш от този мач в Търново завършва любовната връзка на Чико с публиката. Голямата му грешка, която се изтъква е, че дни преди най-важния двубой за годината, той изцежда силите на отбора в безсмислен мач с ЦСКА (3:2 в проливен дъжд и червен картон за Панчо Раков), воден единствено от личната си неприязън към генералския отбор.
През пролетта на 1991 жълточерните за първи път заиграват с рекламен надпис на фланелките си, след като клубният президент Виден Апостолов сключва спонсорски договор с италианския търговец Паоло Денучи. На 31 януари 1991 г. е създадено комерсиално дружество, Ботев Пловдив ООД, в което италианската фирма Dinpam и футболния клуб имат равно дялово участие (по 49%). Президент на новосъздаденото дружеството става председателя на футболния клуб Виден Апостолов.
Чико си тръгва (но не за последно) след покрусата в Търново и на негово място е назначен доскорошния капитан на отбора Петър Зехтински с помощник треньор Славчо Хорозов. С предоставените от Денучи финанси към отбора са привлечени Божидар Искренов-Гибона, подвизавал се преди това за кратко в Испания и украинския вратар Игор Кулиш, който е първият чуждестранен играч в историята на Ботев Пловдив. След двегодишен престой в ЦСКА се връщат Димитър Младенов и Марин Бакалов. Отборът се гради на сплав от тези опитни играчи и младата кръв в лицето на братя Гено и Иван Добревски, Хвойнев, Зайцев, Огнян Йосифов, Благовест Бочуков-Бангеза. Играта обаче е на приливи и отливи, редят се паметни победи с нелепи загуби, но в крайна сметка единствено заради некоректната постъпка в последния кръг на ръководствата на софийския и пловдивския Локомотив са изпуснати бронзовите медали. Все пак 4-то място в първенството дава право на Ботев за участие в турнира за Купата на УЕФА през следващия сезон 1992/93 година.
Периодът 1990-1993 е един от най-спокойните и устойчиви в състоянието на клубните дела, без сублимни моменти, излишно разточителство и непремерени ходове. Клубът е умело ръководен от своето скромно административно ръководство в състав: Видин Апостолов - председател, Петър Балджиев - секретар, Илко Бекяров - администратор, Кунка Панайотова - счетоводител и Вангел Делев - домакин. Това контрастира с идващите мегаломански проекти, който в последствие ще хвърлят клуба в най-голямата криза от историята му.
През пролетта на 1993 с гръм и трясък на "Колежа" се настаняват т.нар. "брокери", клика от бивши велможи на БКП и настоящи перачи на номенклатурни авоари, начело с Христо Данов, Христо Александров и адвокат Радичев. Те открито афишират амбиции да направят Ботев Пловдив тотален хегемон в българския футбол и първата им работа е да изсипят купища пари за необосновано голяма селекция, като същевременно пък обръщат гръб на жълточерната школа и пловдивския корен. За кратко време на "Колежа" пристигат играчи за цял нов отбор – от Подуяне са взети Георги Донков и Велко Йотов (веднага трансфериран в испанския Еспаньол за 3 милиона долара), от Лаута идват Костадин Видолов, Стефан Драганов-Чоната, Румен Димитров и Васил Василев. Останалите имена в селекцията на лято`1993 са Дончо Донев, Владо Стоянов, Енгибар Енгибаров, Георги Марков и Пламен Петров-Бързака. В последствие са домъкнати левскарите Наско Сираков и Борислав Михайлов, и легендата на Лаута Аян Садъков. За треньор е назначен Павел Панов, също кадър на Левски София.
На футболния терен обаче, постиженията сериозно контрастират с хвърлените за тях средства и усилия. Ботев Пловдив записва само 3-то място в шампионата (последователно 1993, 1994 и 1995) и два финала за Купата (1993 и 1995), нещо което е правел и преди, без да има същото финансово рамо. Голямо поражение обаче е нанесено на ДЮШ със занемаряване на базата и условията за изграждане на качествени попълнения. Значителен е и отлива на публика от "Колежа". Най-запомнящото се от това време е аферата "Георги Донков" и последвалото наказание от УЕФА. Тогава именно за пръв път в клубните дела се набърква лицето Димитър Георгиев Христолов, който след години ще нанесе най-големите вреди на клуба. През есента на 1993 с нескопосан опит да използва уж големите си познанства в Италия, Христолов донася едногодишна забрана за Ботев Пловдив да участва в евротурнирите. Наказанието е заради опит да се повлияе на решението на италианския дежурен делегат на мача-реванш за Купата на УЕФА Олимпиакос – Ботев (5:2) във връзка с червения картон на Донков за разправия и оплюване на страничния рефер. Христолов се самопредложил на тогавашните клубни шефове Данов, Александров и Маркачев, срещу известна сума да ходатайства за смекчаване на провинението, отразено в доклада на делегата. Вместо това обаче, той се "загубил в превода" и предизвиква драстичната мярка на УЕФА спрямо клуба. Единственото станало ясно от цялата афера е, че Христолов явно не е предлагал подкуп на италианеца, иначе санкцията нямаше да бъде само за една състезателна година.
"Брокерската" сага приключва тихомълком в началото на 1996, но оставя след себе си последици, които изправят дядо Ботев на ръба на оцеляването. Клубът е зарязан изтърбушен откъм организация и финанси. Наследството ще породи хроника от последващи събития, от които цялата история на българския футбол в сравнение със съдбините на Ботев Пловдив да изглежда като детско букварче пред "Война и мир" на Толстой.
В периода от есента на 1996 до пролетта на 1999 се сменят четирима председатели на дружеството – Георги Чакъров, Петко Муравенов, Васил Коритарев и софиянеца Васил Нинов – но никой от тях не успява да го закрепи и да спре бавното потъване. Недоимъкът се отразява на представянето на отбора – свличане до 10-то място в шампионата 1995/96, най-ниското класиране за последните 18 години. Привържениците тежко приемат тези моменти, неподозирайки какви трагедии ги очакват в бъдеще. Малко след началото на сезон 1996/97 за треньори на доброволни начала са поставени легендите Георги Попов-Тумби и Добрин Ненов. Двамата трябвало да се преборят както с безпаричието и безверието в отбора, така и с вечно претенциозната публика на "Източен" 10, която в началото ги приема резервирано за треньорските им способности. Стига се обаче до малък подвиг, след като пет кръга преди края на шампионата, отборът се бори да не изпадне, ала записва 5 поредни победи, включително 1:0 над Левски в София (последен успех срещу тях в следващите над десет години) и завършва на 5-та позиция в крайното класиране. През есента на същото първенство е и най-блестящият, според мнозина спектакъл за 90-те години на ХХ век - на "Колежа" идва Левски София, борещ се за първо място, а Ботев е предпоследен по същото време...и следва – 0:1, 2:1, 3:2, 3:3 и крайно 4:3 със зверски шут от над 25 метра на Пепо Пенчев. Ботев Пловдив винаги има с какво да изненада, колкото и да изглежда по-вероятно обратното.
В началото на 1999 г., тогавашното юридическо лице с нестопанска цел, представляващо клуба според Закона за лицата и семейството, е вече във фактически банкрут. Отборът е пред разпадане поради изчерпване на средствата за издръжка и финансови задължения към играчите. За измъкване от тежката ситуация се организира обща среща на привърженици с ръководството на ФК Ботев. В последствие на това, футболистите не зарязват "Колежа", а заможни и влиятелни привърженици изваждат 50 000 0000 тогавашни лева, за да продължи участието на Ботев Пловдив в А група.
На 19 март 1999 под натиска на феновете се провежда Общо събрание с цел да се учреди дружество на акционерен принцип, което да стопанисва Ботев Пловдив. При неясни обстоятелства, породени от нечисти конюнктурни помисли и търгашки интереси, начело на новообразуваното предприятие ПФК Ботев 1912 Пловдив АД застава Димитър Георгиев Христолов, известен като Селския и прочут вече с аферата "Донков". Сделката била, както твърди градската мълва, срещу политическо попечителство, Христолов да се нагърби с издръжката в угода на силните на деня – президентът на Републиката Петър Стоянов е ботевист, също както и депутатът от Пловдив Велислав Величков, виден активист на управляващата по това време партия. Година и повече след учредяването на дружеството, на 5 август 2000 г., Общото събрание на акционерите (наброяващи 70 човека) сваля Христолов от поста председател на Съвета на директорите. Според устава тогава, никой не можел да притежава повече от 15% в дружеството, но с хитри постановки Христолов се сдобива с още акции от други по-солидни акционери, на които преди това е дал заем за да участват в ПФК Ботев 1912 АД. Оказва се още, че Селският не държи 55% от акциите, както сам твърди, а доста по-малко, от които 10% са на името на сина му Георги Христолов (по това време фигура в ръководство на отбора от Лаута). Съветът на директорите решава да обезсили джиросването на тези акции и събранието гласува за разваляне на сделката по прехвърлянето им. Властта за кратко преминава в ръцете на съмишлениците Андрей Павлов, Ангел Ванчев, Георги Колев, Димитър Русев, Дечо Стоянов и Валентин Кънчев, който застава начело на дружеството. Христолов остава в Съвета, но оспорва легитимността на събранието и завежда дело с аргумента, че сделката му с изкупуването на чуждите акции е валидна, защото не била оспорена в законните три месеца.
На 28 септември 2000 г. екипът на Кънчев подава оставка, а Христолов оттегля съдебния си иск към "превратаджиите" и се връща като председател на Съвета на директорите. На новото акционерно събрание на 7 декември 2000 г. той разгромява противниците си и променя Устава като премахва ограничението за максимум 15% участие. Събранието не приема никаква стратегия за развитието на дружеството и скоро Ботев Пловдив изпада в жестока управленска криза. През пролетта на сезон 2000/2001 отборът записва 12 последователни загуби и изпада във втора дивизия след 46 години непрекъсната игра в елита. Най-жалкото в цялата трагедия с изпадането е, че на полусезона, тимът зимува на 7-мо място и има доста солиден потенциал за добро класиране. След като еднолично Христолов поема властта обаче, се стига до поредица от случки, които разбиват отборния дух и набързо развалят граденото през есента. Нежелаещ да признае собствените си грешки, Селският обвинява основните играчи в саботаж и гони 17 футболисти (първо 14 и после още трима) – Асен Караславов, Васко Кръстев, Христо Стаев, Тодор Симеонов, Армен Амбарцумян, Сашо Ангелов, Пламен Крумов, Георги Владимиров, Георги Георгиев, Христо Стаев, Спас Колев, Димитър Хаджиев, Красимир Димитров, Шенер Ремзи, Манол Георгиев, Николай Киров и Иван Танчовски. На тяхно място набързо е скалъпен отбор от юноши и наемници от Румъния (Илие Санду), Грузия (Автондил Гвианидзе) и Украйна (Дмитрий Мазур и Сергей Хоменко), но нищо не може да спаси положението.
Ботев Пловдив играе една година в Б групата, след което се завръща в елита за кратко и изпада отново през сезон 2003/2004. През това време в отбора има постоянно текучество на играчи, треньорите се сменят като носни кърпички, а публиката воюва с всякакви средства срещу Христолов. Той пък от своя страна окончателно узурпира клуба като нарежда брат си, сина и племеницата си за мажоритарни собственици, общо представляващи над 85% от правото на глас в Общото събрание. Пораженията, нанесени от Фамилия Христолови върху жълточерните традиции и манталитет тепърва ще бъдат измервани от идните поколения.
Единственият светъл лъч в разрухата е Костадин Видолов – човек, оставил ярък отпечатък с играта си през най-тъжните жълточерни години и накарал ботевиската общественост да не помръква в забрава на стойностите, характерни за Ботев Пловдив десетилетия наред. Другото запомнящо се в периода 1999-2009 е моментното изригване на отбора през пролетта на 2008 г. - “канарчетата” стигат полуфинал за Купата, като изненадващо бият в Илиянци с 2:0 на връх 12 март. Според жребия, полуфиналния мач се пада гостуване в Ловеч на най-силния (вече!) провинциален тим Литекс. В оспорвана борба пловдивчани успяват да обърнат резултата до 2:1 десетина минути преди края, но след нелепа грешка на вратаря Лилчо Арсов допускат изравняване, а после рухват и губят с 2:4. През същия сезон нападателят Георги Христов, става шестия играч в историята на Ботев Пловдив, спечелил приза за голмайстор (19 гола) на шампионата.