Това го пиша, щото нямам глас да го говоря.
А нямам глас защото - както голяма част от онези към 10 000, оцветили в жълто-черно сивото софийско ежедневие - си дадох всичко, което иначе съм пазил през предходните към 20 години, от които ходя на стадиона.
Не си помня първия мач - помня как за малко първия ми мач да бъде Марица - Раковски (онова раковски, което падаше с по 8:0 от всички), но беше някакъв зверски студ и баба ми не ме пусна. Но тъкмо тя започна да ме води на стадиона на Ботев - нормална жена, с агрономическо образование, знаеща френски език, говореща с любов за Царя, която в свободното си време играеше с мен шах и четохме най-големия наш Алеко. Не всички фенове са ултраси, които нахлуват по време на мача, въргалят се по терена без да са сигурни къде се намират и трошат всичко. Всъщност те са малцинство.
Помня си първите години, в които Ботев се моташе около чертата за оставане, имаше статистика от само загуби като гост. И каква радост беше, когато веднъж, наказани, победихме Нефтохимик "като домакин" в Стара Загора. Или каква гордост беше, че сме победили Левски Кюстендил. Макар и да знаех кой всъщност е Ботев Пловдив. Помня как не отидох на мач Ботев - Славия, защото очаквах да загубим. А пък бихме с 6:0. И още много, до последния ми мач, който гледах от трибуните - когато загубихме от Литекс Ловеч на полуфинал за същата тази Купа.
След това нещата тъй се завъртяха, че към 5 години вече не бях на трибуните, но неизменна част от клуба - мачовете във "В" група в Гълъбово, Съединение и прочее, пътя в "Б" група до онзи велик мач със Своге на Овча Купел, през няколкото емоционални сезона в "А" група - на Колежа и в Коматево и, разбира се, на Лазур в Бургас, през прекланянето на глава пред Патрона на клуба, или пък успешната акцията за спасяването на болното от рак момче. А в мачовете на пистата е друго - иронията хем да си по-близо до емоцията, хем да си изключително далеч от нея: не можеш да се израдваш, не само, защото не е прилично, а и защото трябва да си най-концентриран и внимателен тъкмо в тези моменти, за да може да ги запечаташ на кадри. Да не казвам какво е като вали. Дано все пак съм се справял.
Така до 24 май 2017, празникът, отвъртял крана на всички тези емоции
Трябва да призная, че да спечелиш трофей е съвсем различно от всеки друг вид футболен успех. Обаче! е много много по-сладко, че това стана красиво. Че не спечелихме с рикошети, мъка и случайности, а че си изиграхме мача - с пропуснатите възможности, с гредата (също красива комбинация), с великолепния шут с външен фалц на Косоко, с атаката, ах, тая комбинация гледайте я пак, и пак, с тези седем паса с едно докосване, ах, футболе...
След над 30 години чакане за тези, които помнят, и цял живот - за тези, които не помнят предния трофей, наистина сладкото е много повече. Не мисля, че има други български футболни фенове, които да знаят какво е чувството, и че наистина си говорим не само за заслужена или чакана, но за изстрадана Купа. Не обикновена.
А това е страдание, което нямаше да изкараме толкова години, ако не бяхме заедно, като клуб. Всички баби и дядовци, които са ни запалили по играта, всички футболисти - добри или лоши, ритали с жълтo-черния екип - всички фенове, които пишат интелектуални статии и постове във фейсбук, всички ултраси, които чупят огради и веят знамена, всички, които са с отбора всеки мач; и онези, които са на хиляди километри от дома и успяват, или не, да се върнат от време на време за клуба; всички момичета, които си дерат гърлата, като мъже, и всички мъже, които плачат, като момичета; всички в клуба извън футболистите - треньори, масажисти, шофьори, фотографи, пресаташета, секретари, шефове, магазинери, живи или не - Благодаря Ви, че участваме в това заедно.
САМО БОТЕВ!
Сега остава да се върнем у дома!
https://www.youtube.com/watch?v=ZU3R89YHOSc
Автор: petel
Снимки: Панайот Стефанов, Мирослав Чобанов
Още СНИМКИ може да намерите в галерията на сайта ТУК
bultras.com