Десетилетия наред, празникът на Независимостта – 22 Септември – беше обгърнат в забвение, дори нарочно се пропускаше да бъде отбелязван. Причина за това общонационално недоразумение, освен политическата конюнктура, има и нашата незряла историческа образованост. Почти повсеместно се борави с хрониките без ползване на чуждестранни източници, без ясни критерии, без мерките и теглилките на световната наука. Нещо повече, предъвкват се стари идеологеми, играли някога роля при обслужването на конкретни политико-обществени стремежи в Българско.
Нацията ни учи и знае едни неща за историята, но отвъд нашите земи те изглеждат по малко по-различен начин. Най-често не знаем за този различен прочит на другите и се опияняваме от своята митология, която собственически подклаждаме с вживяването си, чак преиграваме на моменти. В световната историография нещата изглеждат по друг начин, науката борави с документи от стотици големи библиотеки и с вековното наследство от различни цивилизации.
До 22 септември 1908 г. в очите на света онова, което ние сочим за България, е само територия с претенции за държавност, но за която винаги се пишат бележки под линия – някои не признават границите й, други – монарха й, трети – църквата, а когато българският владетел пътувал зад граница го молели да ходи облечен с фрак и по възможност инкогнито.
За България се казва, че е васално княжество, създадено по споразуменията на Берлинския договор, начело с княз, който се избира от Великите сили и който е адютант на отоманските султани. Дипломатическите хроники споменават, че България е анексирала провинция Тракия с акт непризнат от международната общност и че софийския княз е признат единствено за генерал-губернатор, наместник на султана в Източна Румелия. Пише също, че и самият владетел е непризнат от Великите сили и че възкачването му на трона е в нарушение на клаузите на Берлинския договор, но носи титлата Кралско Височество по силата на личната си аристократична генеалогия като член на дом Сакс-Кобург Гота.
Така изглежда до 1908 г. нашата България погледната от Санкт Петербург, Лондон, Париж, Виена и Берлин.
На 22 септември България отхвърля опеката на Великите сили, българите късат Берлински договор, според който владетелят им се утвърждава в чужди столици, а в международния протокол бива третиран като австрийски офицер или отомански генерал-адютант. Политиката е въпрос на възможности, а не на желания. Силни са били тогава българите за това са могли да извършат такова голямо дело. И за това сега бележим тази дата –денят от който българите започват сами да определя своите съдбини на едно единствено място – българското Народно събрание.
Столетие по-късно, на 22 Септември обръщаме поглед назад в миналото, та да се сверим с поръките на нашите деди, да видим доколко идеалите на бащите на българската модерна политическа доктрина са живи в нас.
Популярността на българското Възраждане в съвременното обществено съзнание е факт не само защото се изучава в образователните институти и защото националната литература е отделила много място за неговата прослава. В исторически план не друг, а съратниците на Левски и Ботйов създават модерната българска държава. Фактически наследникът на Дякона Левски в комитетското дело - Стефан Стамболов - остава като най-знаменателния държавник на Нова България и строител на националната модерност.
Делото на бащите на нацията не е нищо друго освен борба за свободата – така, както я разбира европейската традиция. Всеки запознат с политико-философското наследство на революционерите от БРЦК, знае, че представите им за държавно устройство и за обществено-политическата организация на Българско са почерпани от либералните идеи на буржоазните революции в Западна Европа през ХIХ в. Това ги обуславя като прогресивни политически мислители, надскочили рамките на своята народностна общност. В днешния контекст на обществено-политическо развитие на българската нация е особено нужно да се запази българската историческа традиция в защита на голямата идея за свободата на човека и независимостта на гражданина. Да послужи като историко-философска преграда за избуяването на фанатична нетърпимост към "другите", нещо, което бедността и политическата интрига биха могли да породят в съвременна България.
Национализмът на Възраждането в своята политическа философия изхожда от идеализма на разбирането за нацията като гражданско единство, а не като етническа доминация на даден етнокултурен елемент. Националната свобода се схваща като гарант на правото на всеки човек без оглед на произход, физически качества, етнос, религия и прочие, да живее в хармония с избрания от гражданската общност законов ред и възможност да ползва изцяло благата на своя собствен труд и способности. Неслучайно дейците на ВМРО, които се възприемат за наследници на комитетската мрежа на БРЦК, считат освобождението на Македония като борба за правото на човека за самоопределение, а не като националистическа претенция на българския етнос. Това е тънка нишка в спецификата на националната проблематика на Балканския полуостров и затова българският национализъм се различава съществено по философията си от другите балкански национални доктрини, при които доминира етнофилетически шовинизъм.
Приемствеността с идеите на Левски, Ботйов, Стамболов в областта на вътрешната и външната политика на българската Република в наши дни е повече от желателна, защото схващанията и политическите нагласи на нашите автентични национални идеолози от Възраждането още през ХIХ век са приобщили Българско към европейската цивилизация.
Столетие след прокламирането на Независимостта в Царевград Търнов, битката за отстояване на българската кауза се изразява в противостоенето и справянето със съвременния национален проблем – днешна България не е уютно място за своите деца. По време на Османската империя е имало десятък, всяко десето българско дете е било изтръгвано от корена си. В наши дни, в столетната Независима България всеки четвърти българин бяга от земята на дедите си. Българско се обезлюдява, но природата не търпи празно. Изправени сме пред угрозата на мястото на заминалите да се настани многочислен азиатски елемент, чужд на традициите и ценностите ни, завещани още от Отец Паисий. Белезите на настъпващата опасност са повсеместно видими – ориенталска обществена хигиена, безбожно поведение, вулгарна мода, архитектура, музика, скудоумен хумор, примитивна реч, лицемерна мисъл. "Не е здрава тази нация, щом от секса прави си сензация!" (Радой Ралин).
Справянето с проблемите не е възможно да стане с мисленето, което ги е създало. Време е да видим истината в очите – не сме чак толкова кадърни, нито пък толкова умни и красиви за колкото се мислим. Сами ако не напрегнем сили, няма кой даром да ни даде уюта в собствения ни дом. Магистрали, пристанища, курорти могат да се построят и от гастарбайтери. Нуждаем се от своята днешна независимост – независимост от предразсъдъците, независимост от невежеството, от старите страхове. Независима България се гради единствено на плещите на своите свободни и силни граждани.
За да отстои Независимостта, днешният българин трябва да е вярващ и кадърен, прозорлив и постоянен. Само така ще успее да претопи и асимилира нахлуващите чужди практики, да наложи българското име за гордост на всеки гражданин на Републиката. Проблемите и нередностите не бива да ни огъват, напротив, трябва да ни настървяват още по-силно, за да остане Българско и след нас...
Напред, Храбра България! СЪ НАМИ БОГЪ!
