Ботевисти, бултраси,
това, което написахме на 105-та годишнина за 12-ти март тежи все толкова силно в нас. Всичко свързано с любимия ни стадион не е мръднало и крачка напред, даже обратното, затъва и затъва, и затъва. Арматурите все така стърчат грозно, тъжно, срамно в центъра на най-стария жив град на Европа. Стърчат със страшна сила, за да напомнят на всеки свързан с "жълто-черната" любов, че там до скоро е гъмжало от малки деца, от старци с побелели коси, гледали не един и два колоса, от сърцати фенове и стотици велики футболисти.
Някой го наричат "стадионът край бирената фабрика", други "стадион Ботев", а за нас е просто Колежа. А всеки един от тях пази в себе си поне по един спомен, поне по един приятел, поне по един миг от тази история. Защото този стадион е събирателно на Ботевизма в града под тепетата. Той не е само футбол. Колежа е съвкупност от всичко това!
Борете се да си върнем Колежа обратно, цената на усилията ви ще се върне многократно, защото без стадион сме загубени. Само Ботев!
Вижте видеото от 12-ти март 2018-та година от екипа на Bultras:
https://www.youtube.com/watch?v=ealMZ4OWtBI
Пловдив, град вековен, град с богата история и славни битки. Град на завоевания и падения. Град, който винаги се е славел със спортните си отличия и архитектурните си паметници.
Днес - тънещ в забрава и разрушение. Днес, 2018-та година трябваше да е една от онези щастливи години за хилядолетният ни град, в който най-старият му клуб посреща европейските отбори на новия си стадион. Децата трябваше да се радват на новото съоръжение, родителите да гледат красив футбол, а бултрасите да дерат гърла и да се чувстват горди от всичко постигнато.
Уви, 4 години след фалита на КТБ - един от символите на Пловдив стои недовършен, захвърлен, самотен.Толкова мрачен и пуст в центъра, че хората извръщат глава обидени от отношение на държавата и кмета на града към столетника. Стърчащите железа само показват желанието на бившия собственик на клуба да остави един голям стадион за поколенията. Но до там! Започнатото гние и се разлага, а днешната политическа класа нехае към болката на града. Гледа как една история безвъзвратно си отива и вдига безпомощно рамене сочен с пръст.
Колежа не е само стадион, той е символ на всичко, което обединява Ботев Пловдив. ТОЙ е началото! ТОЙ е и краят! Защото всяко малко момче, доскоро срещаше първата си любов, взиращо се от раменете на баща си, сочещ мястото където е хвърлен неговия пъп. Там, където е посято семето му. И така от поколение на поколение, една любов се предава, за да се роди нова. Докато умре на стадиона! Защото няма фен на Ботев, който да не иска прахта му да се разпръсне именно там, където са воювали Чико и Тумби, там където Коцето и Пашата са разплаквали стотици фенове, там където са изживени най-хубавите ни мигове.
Колежа е вдъхновение! Колежа е болка! Колежа е всичко онова, което феновете на Ботев носят в себе си. Колежа е онази песен на Мария Фиордализо и Енцо Амадори, която изправя на крака всички "жълто-черни" сърца. Колежа е ВЯРАТА, че след Тодор Неделев ще дойде новият голаджия, който ще тормози всички противници в горящия "АД".
ВСИЧКИ СНИМКИ ЩЕ НАМЕРИТЕ В ГАЛЕРИЯТА НА САЙТА ТУК
bultras.com