Най–сладката награда за ежедневния труд, перманентното отсъствие от дома и купищата лишения в живота на професионалния футболист. Футболът е добре платен спорт, но кефа да вдигнеш Купата цена няма. Особено, когато има кой да озвучи успеха ти с мощен рев от трибуните.
Ботев страда достатъчно през годините, за да дочака сполетялото го през последните месеци щастие. Двете титли, съответно пета и шеста във витрината, са заслужени и реално погледнато 6 отличия за 105 години. Особено за Клуб с името и историята на Ботев. Но всъщност броят им няма особено значение. Единственото тъжно в този факт е, че големите паузи между тях направиха така, че много Ботевисти не успяха да се порадват на Купа приживе. Затова, ако ни гледате отгоре, приятели, тази радост е и за Вас...
Сега малко за момчетата. Снощи изиграха 10-ия си мач в рамките на 42 дни. За всички, които ще кажат - „Е, и?!” – уточняваме, че когато онези, дето ги гледаме по финалите в Шампионската лига им се падне да играят толкова много мачове за толкова малко дни, спортните сайтове гърмят, а феновете си викат – „Шшш тия са е*ати машините”. Е, нашите го направиха. Без оплаквания. С много бачкане и най-хубавото – с много настроение.
Страхотният климат, който носителите на Купата и Суперкупата създадоха помежду си със сигурност им даваше и продължава да им дава онази така необходима последна капка вътрешна сила, която те кара да намериш енергия за още един спринт и още едно единоборство, когато тялото ти крещи, че иска да почива.
Тези неща често остават скрити. Както остана скрит респектът в очите на албанците от Тирана и израелците от Йерусалим, където Ботев бе посрещнат леко надменно, но изпратен с висока доза уважение. Уважение не липсваше и в Мадейра, там просто отсъстваше подценяването.
Зад кадър остават и сълзите на едно малчуганче от школата, което не искаше да повярва, че Косоко напуска любимия му Ботев, докато връстниците му подскачаха за снимка покрай Омар. Вълнението им беше толкова голямо, сякаш някой току- що им бе казал, че тази година лятната ваканция ще е до Коледа.
Едни други деца – бургаските, които гонят топките на „Лазур”, също са прехласнати по Ботев. Готов съм да се обзаложа, че в много квартали из различните кътчета на България от днес хлапетата застават зад топката с мисълта, че искат и те някой ден да я зашият над стената като Тошко Неделев...
И „Лазур” ни изпрати с усещането, че ще му липсваме. Приятелите, които бяха наши любезни и всеотдайни домакини доста пъти в последните 4-5 години, вече носят Ботев в сърцата си, редом до другите им любими неща в живота.
В това е смисълът на футбола. А трофеят е просто най-сладката му част.
Разбира се, има и горчилка!
Голямата празнина в пълните с радост „жълто-черни” души е липсата на „Колежа”
Какво ли би било да посрещаме европейските си съперници в центъра на Пловдив пред претъпкан стадион, а? Леле, мале!!! Ако беше така и "Лазур" снощи щеше да е пълен.
Но така е отредила съдбата Ботевистка, а както всички знаем, тя винаги е по-специална. Ние можем да направим само 2 неща: Да я приемем и да правим всичко, което зависи от нас, за да видим "Христо Ботев" завършен. Трябва да сме заедно. Обединени и задружни. Отборът ни показа, че само така химерите могат да бъдат превърнати в реалност.
Автор: Митко Лишев
ВСИЧКИ СНИМКИ от финала в Бургас може да видите в галерията на BULTRAS
Фотографи: Боян Ботев, Лиляна Сиврийска и Любомир Аргиров
bultras.com