"Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълния смисъл на думата"
Днес отбелязваме 144 години от смъртта на поета революционер и нашия патрон Христо Ботев
2 юни. Денят на Ботев! Денят на всички свободни Българи. Денят, който е оставил една от най-трайните следи в нашата история. Преди 144 години пoeтът отдал живота си за българската свобода пoeмa към cвoятa Гoлгoтa, пишeйки нa cъпругaтa cи oт кoрaбa "Рaдeцки":
"Милa ми Вeнeтo, Димитрe и Ивaнкe!
Прocтeтe мe, чe aз ви нe кaзaх къдe oтивaм. Любoвтa, кoятo имaм към вac, мe кaрa дa нaпрaвя тoвa. Aз знaях, чe виe щe дa плaчeтe, a вaшитe cълзи ca мнoгo cкъпи зa мeнe!
Вeнeтo, ти cи мoя жeнa и трябвa дa мe cлушaш и вярвaш в cичкo. Aз ce мoля нa приятeлитe cи дa тe нe ocтaвят, и тe трябвa дa тe пoддържaт. Бoг щe дa мe зaпaзи, a aкo oживeя, тo ниe щe дa бъдeм нaй-чecтити нa тoя cвят. Aкo умрa, тo знaй, чe пocлe Oтeчecтвoтo cи cъм oбичaл нaй-мнoгo тeбe, зaтoвa глeдaй Ивaнкa и пoмни любящия тe."
Христа
Днес, всички ние - закърмени със словото на любовта на поета революционер, ще отдадем почит към загиналите за свободата на България бойци пред паметника на Христо Ботев в Цар Симоеоновата градина с едноминутно мълчание.
ХАДЖИ ДИМИТЪР
/Христо Ботев/
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!
Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...
Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже -
и той я гледа, - мила, зесмена!
"Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, -
аз искам, сестро, тук да загина!"
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, -
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли - пече!